"— Какво е проклятието на Буда? — повтаряше безспирно Тарака, но Сидхартха не отговаряше.

Под неговия напор бе рухнала и последната стена и сега двамата се дуелираха с потоци от енергия, като ослепително сияещи стрели.

От далечния Храм достигна ритмичният тътен на барабан, в градината от време на време се обаждаше нощна твар, прелиташе птица или кръжеше рой насекоми.

И тогава, като звезден дъжд се спуснаха те, яхнали нощния вятър… Освободените от Адския кладенец, останалите демони, които се бяха разпилели по света.

Появиха се в отговор на призива на Тарака, който се нуждаеше от тяхната сила.

И той се превърна във вихрушка, в приливна вълна, в буря от мълнии.

Сидхартха почувства, че го помита титанична лавина, смачква го и го погребва под себе си.

Последното, което чу бе своя собствен гръмогласен смях.

Не знаеше колко време е изминало, преди да дойде на себе си. Този път пробуждането бе значително по бавно и се събуди той в дворец, където му прислужваха демони.

Когато отпаднаха и последните вериги на упойващата умствена умора, странно и причудливо му се видя всичко наоколо.

Гротескните пирове продължаваха. Забава кънтеше в тъмницата, където демоните се вселяваха в мъртви тела, за да преследват своите жертви. Навсякъде се вършеха мрачни чудеса, например от нийде израсна горичка от криви дръвчета, а хората, които я обитаваха спяха непробудно и сънуваха безкрайни кошмари, които ги караха да крещят на сън. Но в двореца се бе заселила и друго, още по-странно нещо.

Нещо бе станало с Тарака.

— Какво е проклятието на Буда? — отново се зае да разпитва той, когато почувства до себе си Сидхартха.

Сидхартха и този път не отговори.

Другият продължи:

— Чувствам, че скоро ще ти върна твоето собствено тяло. Вече се уморих от тези безкрайни празненства и от този дворец. Да, уморен съм вече и чувствам, че не е далеч денят, когато ще тръгнем на война срещу Небесата. Какво ще кажеш, Обуздателю? Нали ти казах, че държа на думата си?

Сидхартха не отговори.

— С всеки изминал ден намаляват моите удоволствия! Не можеш ли да ми кажеш защо, Сидхартха? Кажи ми откъде се появи това странно чувство, което потушава моята радост от всички приятни усещания, притъпява вкусът на наслажденията, черпи от силата ми, хвърля ме в униние, когато трябва да ликувам и да бъда изпълнен с щастие? Това ли е проклятието на Буда?

— Да — рече Сидхартха.

— Тогава свали от мен проклятието си, Обуздателю, и аз ще изчезна в същия миг и ще ти върна твоето одеяние от плът. Как жадувам отново за хладните и кристално чисти ветрове на небесата! Ще ме освободиш ли сега?

— Късно е, господарю на ракашаcите. Сам си го навлече.

— Какво съм си навлякъл? В какво ме окова сега?

— Спомняш ли си, как ми се присмиваше, докато се борехме на терасата? Ти ми подхвърли, че аз също намирам удоволствие, в начина, по който сееш мъка и болка. Прав беше тогава, защото всеки човек носи в себе си една тъмна и една светла половина. Човекът е същество разделено, той не е онзи чист и ясен пламък, който беше ти някога. Често неговият интелект воюва с емоциите, волята с желанията… идеалите му са в противоречие с обкръжаващата среда и ако ги следва, той познава болката от загубата, а ако не ги последва — мъката от измяната на мечтата. Каквото и да стори, за него всичко е откритие и загуба, поява и отпътуване. Той винаги оплаква онова, което си е отишло безвъзвратно и се страхува от онова, що иде. Разсъдъкът се противопоставя на традицията. На ограниченията, наложени от други хора, се противопоставят емоциите. И от триенето между тези неща винаги възниква онова, над което ти се надсмиваше и наричаше проклятието на човешкия род — вината!

Време е да научиш, че докато пребивавахме в едно и също тяло и аз неволно вървях по твоя път — а по някога и волно — този път не беше еднопосочен. Както ти пречупваше волята ми към своите желания, така на свой ред и твоята воля се променяше под въздействие на отвращението ми, към твоите постъпки. И ти научи и позна що е това вина и отсега занапред тя винаги ще хвърля сянка върху твоите наслаждения. Ето защо искаш да избягаш. Но няма да успееш. Из целия свят ще те следва моето проклятие. То ще се възнесе с теб и в царството на чистите, хладни ветрове. Ще те преследва навсякъде. Това е проклятието на Буда.

Тарака покри лицето си с ръце.

— Ето значи какво е да плачеш — изрече той не след дълго."


Из "Господарят на Светлината" - Р. Зелазни

Любима книга за едно добро начало :)

Интересно ми беше. А книгата ще я сложа в задължителния списък, който съм си приготвила за това лято. :)
Поздрави!