"Пръстите на Хардин бързо натиснаха бутонче отстрани на атомната лампичка и светлината й помръкна, докато кралят, регентът и войниците не останаха само смътни контури в тъмното, и тогава се видя, че Хардин е окръжен от аура.
Това не беше тази бляскава светлина, която е прерогатив на кралете — тя беше и по-малко театрална, и по-малко впечатляваща, но беше доста по-ефектна в известен смисъл и доста по-полезна.
Гласът на Хардин беше мек и ироничен, когато той се обърна към същия този Венис, който само преди час го обявяваше за военнопленник, а Терминус — за бъдещи развалини, и който се беше превърнал сега в сломена и мълчалива сянка.
— Има една стара приказка, — каза Хардин, — стара като самото човечество, защото и най-старите й записи са препечатки от още по-стари. Мисля, че ще ви бъде интересна. Тя звучи така:
Конят, чийто най-могъщ и страшен враг бил вълкът, живеел в постоянен страх за живота си. Когато вече съвсем се отчаял, му хрумнало да си намери силен съюзник. И той дошъл при човека и му предложил съюз, отбелязвайки, че вълкът е враг и на човека. Човекът веднага се съгласил и предложил веднага да убият вълка, ако само новият му съюзник му предостави бързите си крака. Конят бил много доволен и позволил на човека да му надене седло и юзда. Човекът го яхнал, настигнал вълка и го убил.
Конят, радостен и успокоен, благодарил на човека и му казал:
„Сега, когато врагът ни е мъртъв, свали от мен седлото и юздите и ми върни свободата“.
При което човекът се разсмял и отговорил:
„Напред, конче!“ и му добавил и шпори.
Настъпи тишина. Сянката, която беше Венис, не помръдваше.
Хардин спокойно продължи:
— Надявам се, виждате аналогията. В алчния си стремеж да закрепит навеки властта си над народа кралете на Четирите кралства приеха науката като религия, която ги правеше свещени, и същата тази наука стана за тях седло и юзда, защото тя предаде жизнените сили на атомната енергия в ръцте на свещенниците, които се подчиняваха, забележете, не на вашите, а на нашите заповеди. Вие убихте вълка, но не можахте да се избавите от чо…
Венис скочи на крака. Очите му блестяха в тъмното. Гласът му беше хриплив, несвързан:
— И все пак няма да избягаш от мен! Няма къде да се денеш. Ще изгниеш в гроба. Нека те да разрушат двореца! Нека всичко да разрушат! Няма да избягаш от мен! Войници! — истерично закрещя той. — Стреляйте по този дявол! Убийте го! Убийте го!
Хардин се обърна със стола към войниците и се усмихна. Един от тях се прицели в него с бластера, след това го отпусна. Другите дори не се помръднаха. Салвор Хардин, усмихвайки се, ги гледаше, и цялата мощ на Анакреон се превръщаше в прах.
Венис изруга и скочи към най-близкия войник. С бяс изтръгна атомния бластер от ръката му, насочи го към Хардин, който даже не се помръдна, и натисна спусъка.
Непрекъснатият бял лъч опря в силовото поле, обкръжаващо кмета на Терминус, и безвредно засъска, неутрализирайки се. Венис още по-силно натисна спусъка и безумно се разсмя.
Хардин продължи да се усмихва и силовото му поле-аура стана малко по-ярко, всмуквайки енергията на атомния лъч. В ъгъла си Леполд закри лицето си с ръце и застена.
И внезапно, с вопъл на отчаяние, Венис промени целта си, и отново натисна спусъка, и се свлече на пода вече обезглавен."
Из "Фондацията" - Айзък Айзимов