"— Но защо идва тук, защо? В следващия миг научих отговора. Сирената изрева. А чудовището й отговори. През милионите години вода и мъгла се носеше вик. Вик, в който имаше такава мъка и самота, че отекна в главата ми и цял се разтреперих. Чудовището зовеше кулата. Сирената ревеше. Чудовището отново извика. Сирената изрева. Чудовището отваряше огромната си зъбата паст и гласът, който излизаше от нея, бе гласът на Сирената. Самотен, силен и далечен глас. Гласът на останало без другар живо същество, гласът на непрогледната морска вода, на студената нощ, на раздялата. Това криеше звукът който чувахме. — Сега разбра ли защо идва тук? — прошепна Магдън. В отговор само кимнах." Из "Сирената" - Рей Бредбъри